Игра с голям жокер

През 1990 г. г-н Доналд Тръмп попада на страниците на в-к "Антени". Да се качим на машиниата на времето и да видим какво раказават за бъдещия американски президент:

Осмото чудо на света

"Най-голямото казино в света приеама посетители. Нарича се "Тадж Махал", намира се в Атлантик Сити и е собственост на амриканския милиардер Доналд Тръмп. Това е най-скъпият подобен комплекс в света - на собственика струва 1 милиард долара, а една нощ, прекарана там изисква средно 10 хиляди долара.

Игралната зала, голяма колкото две гари, разполага със 160 маси и 3000 автомата. Твърдят, че Тръмп е ангажирал 900 професионални крупиета от Порто Рико, Калифорния и Аризона. За да изплати помпозния си дворец, който освен всичко друго има и 70 минарета, Доналд Тръмп трябва да печели по един милион долара на ден в продължение на две години. Трудна задача, като се има предвид, че Атлантик сити не разполага с международно летище и не е така популярен като Лас Вегас. Освен това милиардерът се развежда и съпругата му Ивана иска половината от богатството.

Тадж Махал е по-скъп от всеки истински дворец в Индия, твърди Доналд Тръмп. Осмото чудо на света осигурява на всеки клиент самочувствието на крал. Шест хиляди и петстотим служители се грижат за това."

Сп. "Пари мач"

в-к Антени, бр. 21, 23 май, 1990 г.

Нищо ново под слънцето

Месецът е юли, годината 1941-ва. Вермахтът напредва към Москва, българските професори дирят истината по Македонския въпрос, катастрофират влакове. Водещите заглавия във вестник "Македонска трибуна":

Германците 125 мили от Москва
Български професори обикалят из Македония
Два трена се сблъскали...

Какво правят по това време историците от Алма Матер:

Български професори в Македония

Охрид, юлий, 1941 год.

В началото на този месец академическият съвет при Софийския университет "Св. Климент Охридски" направи едно поклонническо пътуване от София през главните градове на Македония до града на Св. Климента Охридски. Всички очаквахме с интерес да видим представителите на българската академическа мисъл.

Професорите потеглиха от Кюстендил, минаха Крива Паланка и Куманово и пристигнаха в Скопйе, дето беха тържествено посрещнати от официалните власти и много граждани. От Скопйе те минаха през Велес, Прилеп, Битоля и стигнаха в Охрид. Наредено бе така, щото на връщане от Охрид професорите да държат сказки в по-главните градове на Македония.

Тук в Охрид, професорите стигнаха на 2 юлий, среда сутринта, посрещнати от почти целото гражданство и официалните власти. Същият ден имаше поклонение в храма на Св. Климента, дето ректорът на университета проф. протопрезвитер д-р Цанков и деканът на Богословския факултет отслужиха литургия. След това в салона на училището ректорът произнесе високо патриотична реч и поднесе от името на университета дарове на храма. След това в салона на училището, което се намира до храма на Св. Климента се състоя тържествено събрание в памет на св. Климент Охридски. Тук държа реч проф. Иван Снегаров, който е родом от Охрид и е един от най-добрите познавачи на миналото и борбите на македонския Йерусалим. Подир това се направи официално посещение на общинското управление, дето вскичи гости беха приветствани от кмета на града г. Илия Коцарев. Като дар на града професорите поднесоха всички издания на Софийския университет.

На другия ден професорите посетиха манастира "Св. Наум", дето бе отслужена литургия, а също и некои исторически забележителности на Охрид.

От Охрди професорите заминаха за Ресен, дето беха посрещнати от целото гражданство. След това те отидоха в Битоля, дето на едно тържествено събрание държа реч проф. Михаил Арнаудов. В Прилеп стана друго събрание, на което говори д-р Ив. Дуйчев. На 5 юлий професорие беха във Велес, а на 6 юлий се върнаха обратно в Скопйи, дето пред многоброен народ в скопския театър държа високо просветителна и назидателна реч видният историк проф. Мутафчиев.

Във всички градове професорите беха предмет на големо внимание от страна на местното население. Речите им се слушаха с жажда, защото за подобни речи на роден български език населението жадуваше дълги, дълги години. Във всички градове професорите оставиха като подарък за общините по един екземпляр от всички университетски издания, които представляват десетки томове. 

Охридски

Статията е от брой 764 от 9 октомври 1941 г. на вестник Македонска трибуна, чиято заглавна страница е достъпна в тази връзка.

Иван Михайлов в цвят

Мелпомена Кърничева, бъдещата съпруга на Иван Михайлов (1896-1990 г.), го описва така: 

"...виждам в стаята един господин в зимно палто, опрян до писалището с руса къдрава коса, с тежък бастун опрян до бюрото... и той чакал за телефон. Слаб, бледен, мисли си нещо човека. Като ни запознаха, той се усмихна и толкова. Аз също. Телефонирах и си излязох от стаята..."

(цит. по Иван Михайлов, Спомени, т. ІІІ, 1967)

Борбата с туберкулозата

В "Задочни репортажи за България" (Профиздат, 1990 г.), Георги Марков разказва за бактериалната инфекция на туберкулозата, която налага своя отпечатък върху живота на хората в България. Борбата със заразата е една от важните задачи на комунистическата власт. На фона на общото усещане за упадък и безнадеждност в Репортажите, прави впечатление добрата оценка за медицинската реформа, дадена от Марков, самият той пациент на "жълтата гостенка":

Бяха времена, когато болници и санаториуми бяха изпълнени с туберкулозен свят. Може би общата мизерия на следвоенните години и изключително лошите жизнени условия на първите няколко петилетки бяха главната причина за продължаващото върлуване на тази така добре позната у нас болест. Режимът трябваше да създаде голяма мрежа от противотуберкулозни диспансери и стационари. Полагаха се доста усилия за ограничаване на заболяванията. Но въпреки модерните лекарства и подобряващите се условия на лечение за дълъг период нещата останаха почти непроменени. Много народ измря. Обзема ме странно чувство, когато погледна една снимка от първото ми влизане във владайския санаториум. От седемте студенти, снети в общата стая, само аз оцелях. В паметта ми са останали безброй ярки спомени от множество лица, живи и мъртви, от обстановки в различни санаториуми, от армия болногледачи, сестри и лекари, от хладното и неумолимо присъствие на смъртта [...]

Това беше своеобразна република на охтичавите, където човешките закони на живота продължаваха непоклатимо да господствуват и да превръщат партийните повели на деня, дребнавите органи на властта, амбициите на болни властолюбци и игричките на политическите хитреци в купчина смет. Болестта категорично отказваше да следва предписанията на партийната идеология и разяждаше дробовете на хората, без да се съобразява с тяхната партийна или идейна принадлежност. Нещо повече, туберкулозата властно налагаше своето чувство за равенство пред закона на смъртта и превръщаше титли, звания и позиции в никому ненужни дрънкулки. Всички привилегии в последна сметка биваха свеждани до една — привилегията да живееш.

"Армия от болногледачи, сесри и лекари" представя картина на здравната система в рязък контраст с това, което виждаме близо 70 години по-късно: липсата на медицински персонал е една от остновните характеристики на българското здравеопазване в първите десетилетия на третото хилядолетие.

Туберкоулозата представлява глобален проблем, страхът от нея нахлува в семейния свят. Още през 1919 г. Червеният кръст набира средства в мащабна кампания:

(Sackett & Wilhelms Corp., 1919, Libray of Congress)

Софийският университет - послания

Как се е рекламирал Софийският университет "Св. Климент Охридски" пред студентите си?

Като:

"Критерий за академични ценности и морал.

Символ на националното културно съзнание"

Плакатът, отпечатан вероятно през 90-те г. на миналия век*, може да се види и днес** в коридорите на Философския факултет.

* Датировката е произволна, но в последните десетилетия бихме очаквали повече реклама, свързана с "класациите" и "пазара на труда".

** "Ценностите" и "морала" са много висока заявка. Дано преподавателите в университета имат куража да застанат зад нея.

Времето е наше

Чух, че СДС щяло да си загуби сградата на Раковска 134, където "по-рано и независимо от" се помещавала организацията БИСА на Огнян Дойнов. Пред очите ми изплува Лъвчето. 

И се сетих. 

Как сладко е човек да си припомня глупостта, свойствена на младежките години! Това сега "протести" ли са? Обикновени "паради".

А какви "митинги" имаше през 1991 година! 

И какви политици! - Фокусници! 

Сега най-много да се съберат обикновени, хм, "профсъюзни дейци". 

Къде тоя мащаб? - Народ от хотел Плиска до Александър Невски, а отпред на трибуната - все секретни сътрудници и заслужили певци!

Трубадури на новото време.

"Времето е наше!". И после хоп - "Беше ваше, стана наше!" 

Масова приватизация, работническо-мениджърска, застрахована в НАТО и ЕС.

И като се чудя как да опиша тая жал, носталгия и щастие от победата, всеки път като минавам край Камбаните, където крановете на Линднер издигат вавилонските кули на светлото комсомолско бъдеще (*), не се сещам за по-добро определение от това на Остап Ибрахимович:

"Сбъдна се мечтата на идиота".

(*) За по-младите: "Светлото комсомолско бъдеще" е настоящето на комсомолските секретари (и отрядните председатели) дето навремето ни караха да събираме кестени. Днес те заемат други длъжности и са експерти по "евроатланчичиски ценности".

Лъвчето на СДС от 1991 година ни зове: "За нова България!":