Как ми се иска понякога да кажа като Д. И. Нука: "Заминавам!" Отивам в Нова Зеландия, продвам всичко тук и повече не ща и да чуя за Еврофондовете, за парламента, за благородните усилия на политиците, за техните кражби, за хората, които мрат по болници и улици. Не искам да виждам повече пияните и лудите, ровещи по кофите на София. Не искам да ме разминават лимузините на наркотрафиканти, контрабандисти и лъснати аферисти с хубави костюми и "елитът" и "националноотговорният капитал", както и тези, дето все ме поучават по вестниците за правилното и справедливото. Чао България, продавам мелницата, пожелавам ти успех, оставям те на местните...
Но какво е това? Хората, които умират без лекарства и лекари, потъналите в алкохол, заровените в боклука, не ги ли познавам от някъде? Не е беше ли този пияница един съученик от средното, с когото ритахме? А онзи не сме ли го гледали някога в театъра? Къде отиваш, Д. И. Нука?
[вестник "Миръ" - 1906 г.]
