В "Задочни репортажи за България" (Профиздат, 1990 г.), Георги Марков разказва за бактериалната инфекция на туберкулозата, която налага своя отпечатък върху живота на хората в България. Борбата със заразата е една от важните задачи на комунистическата власт. На фона на общото усещане за упадък и безнадеждност в Репортажите, прави впечатление добрата оценка за медицинската реформа, дадена от Марков, самият той пациент на "жълтата гостенка":
Бяха времена, когато болници и санаториуми бяха изпълнени с туберкулозен свят. Може би общата мизерия на следвоенните години и изключително лошите жизнени условия на първите няколко петилетки бяха главната причина за продължаващото върлуване на тази така добре позната у нас болест. Режимът трябваше да създаде голяма мрежа от противотуберкулозни диспансери и стационари. Полагаха се доста усилия за ограничаване на заболяванията. Но въпреки модерните лекарства и подобряващите се условия на лечение за дълъг период нещата останаха почти непроменени. Много народ измря. Обзема ме странно чувство, когато погледна една снимка от първото ми влизане във владайския санаториум. От седемте студенти, снети в общата стая, само аз оцелях. В паметта ми са останали безброй ярки спомени от множество лица, живи и мъртви, от обстановки в различни санаториуми, от армия болногледачи, сестри и лекари, от хладното и неумолимо присъствие на смъртта [...]
Това беше своеобразна република на охтичавите, където човешките закони на живота продължаваха непоклатимо да господствуват и да превръщат партийните повели на деня, дребнавите органи на властта, амбициите на болни властолюбци и игричките на политическите хитреци в купчина смет. Болестта категорично отказваше да следва предписанията на партийната идеология и разяждаше дробовете на хората, без да се съобразява с тяхната партийна или идейна принадлежност. Нещо повече, туберкулозата властно налагаше своето чувство за равенство пред закона на смъртта и превръщаше титли, звания и позиции в никому ненужни дрънкулки. Всички привилегии в последна сметка биваха свеждани до една — привилегията да живееш.
"Армия от болногледачи, сесри и лекари" представя картина на здравната система в рязък контраст с това, което виждаме близо 70 години по-късно: липсата на медицински персонал е една от остновните характеристики на българското здравеопазване в първите десетилетия на третото хилядолетие.
Туберкоулозата представлява глобален проблем, страхът от нея нахлува в семейния свят. Още през 1919 г. Червеният кръст набира средства в мащабна кампания:
(Sackett & Wilhelms Corp., 1919, Libray of Congress)
